Ден 13: Борбата с маймуната
Действието се случва на: 22.12.2017г.
Сутринта ходихме до пощата, за да разберем, че не продават картички. Само марки. След този унищожителен провал се свихме в приятното кафене Casa del Café, където прекарахме доста време. Малко по малко успяхме да се съвземем и за деня решихме да гребем с каяци из езерото Никарагуа. Поради неочаквания и изненадал всички ни успех с екскурзията до вулкана предишния ден решихме да използваме същата агенция. Защо? Не знам, явно бяха добри търговци. Друга индикация за това беше как каяка ни струваше по $20 на човек, докато същия маршрут с моторна лодки беше по $10. Но кой знае? Туристите в каяк може в крайна сметка да са по - безразсъдни и да изискват повече труд за да не правят глупости. Естествено, ние не бихме били пример за това, нали така?
Тъкмо платихме каяците и заваля лек дъжд. Нищо, ние сме упорити. Верето не беше се качвала на каяк преди. Поради това конфигурацията ни беше тя и Йо на двоен, а аз в останалият единичен. Причината е, че в моя опит двойните каяци са много лесни за управление за разлика от единичните. За щастие като стигнахме до мястото за отплаване дъжда беше спрял и само духаше малко вятър. Гидът ни из езерото се представи като John. Изобщо нищо не обясни, само тръгна напред безмълвно. Верето и Йо първоначално имаха проблем с координацията, но бързо свикнаха.
Част от декорацията на Casa del Cafe. Снимка - Йо.
Трябва да опиша мястото. Беше известно като “Тhe Isletas” и представляваше десетки малки островчета (вулканични?) с големина колкото за една къща на тях. Всяко си имаше малък пристан. На много имаше луксозни къщи и скъпи яхти. Та, мотаехме се измежду тях и гъстата им растителност. Имаше купища птици, най-доминиращата от които беше бялата чапла. Лошото беше, че заради вятъра имаше вълни и на моменти трябваше да концентрираме цялото си внимание в управление на малките ни каяци за да останем от правилната страна на границата между вода и въздух. Моторните лодки, фучащи около нас, не помагаха по никакъв начин.
Не съм сигурен какво е това, но е снимано в този ден! :D Снимка - Йо.
Крайната цел на плаването се оказа така нареченият “The Monkey Island”. На едно от малките островчета живееха маймуни, от където идваше името. Когато го достигнахме около тях се бяха струпали 4-5 туристически лодки. Но веднъж там можахме да гребем до под самите клони, надвесили се над водата. И така бяхме съвсем сред маймуните, които изглежда не се страхуваха. Аз гледах да оставя 2-3 метра разстояние от тях, но не и Йо и Верето! Те направо се забиха възможно най - близо до острова из на практика бяха между внезапно появилите се лодки с туристи. Лодките се появиха тъй като една от маймуните се беше приближила до водата.
Артистична интерпретация на случката с маймуната.
Докато един човек от моторните лодки се опитваше да нахрани маймуната, каяка на момичетата се озова точно до нея. В този момент Верето решила, че трябва да се защитава от опасната бременна маймуна. За това вдигна греблото в опит да удари нищо неподозиращото животно! Пълна паника и грешни решения. Добре, че Йо запази самообладание и успя да отдалечи каяка. Тази сцена се случи пред очите на супер изумените погледи на всички наоколо. За мен беше доста трудно да виждам тъй като бях далеч и зад купища растителност. Но събрах този разказ от участници и очевидци, ентусиазирано споделящи какво е станало. 😅 Никой от нас не се реши да носи камера или телефон във ветровитото езеро, така че нямаме снимки от мястото или по - интересните събития.
На връщане гида ни се разговори. Не знаеше английски, но се опитваше. Като посочваше и говореше бавно на испански си мислеше, е го разбирам. Но нищо, някой неща наистина разбирах. Като имената на някой плодове, птици и острови. Някъде тогава времето се оправи и водата беше огледална. Избрахме друг път между островчетата в обратна посока и видях, че на много от тях все още си живеят семейства. Цялото приключение с каяците отне около три часа и на мен много ми допадна. Разликата с “вулкана” от предишния ден беше огромна.
Пари и дребни сметки
Забелязвам, как в дневника ми често говоря за пари, валути и наблягам на материални неща. Като качеството на храната, как се хваща автобуса и как да спестим от всяко възможно нещо. Най - често отбелязваното нещо е съвети как да не се мине човек. Сега, докато публикувам всичко написано, и от разстояние на времето ми прави много силно впечатление. Мисля, че причината за обема на този тип записки са две неща.
Първо, в природата на такъв тип пътувания е всекидневното търсене на услуги, сравняване на една с друга и постоянно преговаряне за цена. Поминъка на много голяма част от хората с които общуваш е изкарване на възможно най - много пари от хора като теб. Това се е отразило и в какво е записано в дневника ми. Макар всички тези детайли да са отдавна забравени и единствените спомени да са от съвсем друго естество.
Другата причина е, че голяма мотивация да водя дневника беше да записвам полезни съвети, подходящи за споделяне с други хора. Записвал съм неща, които на момента бих предпочел да бях знаел предварително. Като как се ползва обществения транспорт и колко очаквам да струва? Как се стига от едно интересно място до друго? Какъв е етикета за стигане до взаимно изгодно споразумение?
Мисля, че тези неща все още са интересни дори след около осем години. Точните цени може да са се различни, обичаите да са се променили. Но дори и сравнението между тогава и днес може да е интересна. По тази причина оставям всички тези неща в текста.
Контрола на качеството на храната беше изключително стриктен и съсредоточен. Снимка - Йо.
Върнахме се мокри в хостела и след една баня се отправихме в търсене на храна. Три часа гребане не са шега. Решихме да ядем в бар-ресторант “Nectar”. Интересна изненада беше музиката. Първоначално се зарадвах, че ще ни пуснат целият “Dark Side Of The Moon”, но бяха само три поредни песни. Иначе от към храна - буриото беше хубаво. И междувременно Верето разказа за странна италианска религиозна секта.
Обратно в хостела вратата на банята ни се затвори безвъзвратно. За щастие, без някой да е вътре. Беше отключена, но бравата не работеше. Тъжното беше, че тъкмо бяхме отмъкнали тоалетната хартия от общата баня поради пълна липса на заинтересованост за презареждане в нашата и късния час. И сега никой нямаше тоалетна хартия!
Тази статия е част от поредицата ми, описваща мислите ми по време на “скорошната” ми почивка в Централна Америка. Начало на поредицата и описание можете да намерите тук.