Ден 14: Заключената врата и Манагуа
Действието се случва на: 23.12.2017г.
Сутринта заключената вратата на банята се оказа по-голям проблем от очакваното. Трима човека от персонала се захванаха с нея. В операцията малко по малко бяха включени стълба, всякакви клещи и отвертки, фенери и чукове. Първоначално едно от момчетата се прехвърли вътре от един отвор в стената. Целта беше да я отвори отвътре, но нямаше късмет и остана там. После се научи как и започна да влиза и излиза свободно. След общи усилия от двете страни след 20-на минути разглобиха бравата и така успяха да отворят вратата. Направи ми впечатление, че вратата остана затворена след като махнаха бравата. Езичето трябва да се махне отделно и е доста трудно. Хубава сигурност. Иначе са си гадни тези комбинирани брави (с времето съм забравил какво е “комбинирана” брава и какво не ми харесва в нея, бележки от 2025г.). Единственото нещо, което имахме в банята, беше моята сапунерка. Но все пак пичовете я спасиха, за което съм им благодарен. 💪😌🙏 След това мини приключение общият ни план за деня беше да си хванем местният автобус до Манагуа.
Оказа се нещо средно между маршрутка и автобус, но имаше екстра - двама викача вместо един. Билета ни беше $1.5 или много близо до толкова в кордоби. Бусчето ни остави на последната си спирка - U.C.A., явно популярна дестинация за междуградски маршрути. Самото пътуване беше кратко и интересно, даде ни възможност да видим модерната градска архитектура и всекидневен начин на живот. Определено послужи за контраст с туристическа Гранада.
Из улиците на Манагуа намерихме много и интересни графити.
Този път имахме запазен хотел във fancy частта на града. При това за по $20 на човек на вечер. До колкото мога да преценя бяхме единствените гости. И въпреки това персонала си остана около нас на 24-ти и 25-ти, за което им бяхме много благодарни.
За следобеда след пристигането се разходихме до езерото Xolotlán. По - малко, но пак все още доста просторно. По пътя минахме през лагуна с парк в типа “Добре дошли, но се махайте”. Беше обградено от въоръжени военни, вижки и блокади. Същевременно надписа “добре дошли”, но и “не преминавай”. И в крайна сметка ни изгониха. Може би бяхме попаднали там в политически активен момент? Като невежи туристи не разбрахме какво точно става.
Хюго Чавез все още беше жив и много обичан, както из останалите страни в латинска Америка, в които съм бил.
След този позорен неуспех се насочихме пак към езерото. По пътя попаднахме на най-огромното струпване на коледни сцени “Рождество” на света. Така де, други струпвания на такива не бях виждал до тогава и сравненията ми са малки. Въпреки това, наистина бяха много. Всъщност беше като манифестация. Вместо хора с плакати, предприятията и институциите бяха издигнали огромни сцени съдържащи четирите крале, раждането в пещерата и ангела. Изобилстваха овце, камили и папагали (!). Сцените бяха с всякакво качество. От картонени изрезки до восъчни фигури. И от всяко ниво на цялостната композиция. От огромни безвкусици до, ами, по-обикновена безвкусица. 🤭
Катедрала на централния площад, каква изненада!
На връщане затърсихме храна. Но, разбира се тъй като беше почти Коледа, то нищо не работеше. Намерихме китайски ресторант, как иначе? На тях не им пука за Коледа. Обаче имаше нещо гнило, не приличаше на китайските ресторанти, с които сме свикнали, още на влизане. Отвън имаше очакваните червени фенери, обаче вътре! Едни бели покривки, едни плюшени завеси, чисто и с “приглушена” светлина. Всичко се изясни след като разгледахме менюто в което салатите започваха от $12-$15. Така че го отхвърлихме като прекалено скъпо за нашата бедна дружина. След известно мотане попаднахме в мола и намерихме малко и примамливо място с маси и меню. Всъщност се оказа много добро!
Докато сме ядели навън вече беше станало тъмно. Естествено, след всички предупреждения за това колко се крадяло в града и цялата опасност на Никарагуа, бяхме леко притеснени. Много от улиците-булеварди-магистрали бяха тъмни и съмнителни на връщане. Но в крайна сметка нищо опасно не стана. Дори попаднахме на метал концерт на групи от региона. По-рано бяхме видели плакати по улиците, но не подозирахме че е толкова близо до нас.
Коледната украса и религиозни сцени
Още един изглед към улицата със сцените. Това беше типичната натовареност. Снимка - Йо.
Пиша това от гледната точка на 2025. Спомням си, че докато бяхме там тези коледни приготовления и десетките, дори стотици, сцени ми се видяха твърде много и дори малко смешни. Все още мисля, че има ниво на религиозност което е вредно за едно общество и според мен това на Никарагуа е прекрачило границата и е много, много далече от нея. Но все пак!
Сега оценявам колко труд е коствало да се постигне тази украса. Каква координация е била необходима. По спомени имаше сцени, създадени из цялата страна и транспортирани до столицата. Логистиката и успешно впрегнатите ресурси са завидни. И мисля, че в крайна сметка това създаваше много по - пъстра коледна обстановка. Ако това доставя радост на обществото, което е избрало да го прави - защо не? За мен като турист това остана като най - ясния ми спомен от града и Никарагуа като цяло. Малко замайващото преминаване през подобие на лунапарк в който една и съща сцена се явява отново и отново, всеки път еднаква, но и всеки път различна.
Нас донякъде ни беше страх да се разхождаме по улиците на града след смрачаване, така че може да сме изпуснали най - веселото и впечатляващо време да се посетят общите пространства. Имайки това наум, сякаш нямаше много местни хора които да изпълнят украсата със същината на един празник. Никъде не видяхме тълпи щастливи и безгрижни хора. Тук правя паралел с коледните базари из всички градове на Европа. Те са винаги изпълнени с глъчка, радост и много, много хора. Защо ли тази разлика? Защото същинския празник е бил на друго място в града, което не сме открили? Защото хората празнуват със семействата си? Защото сцените не бяха в пешеходна зона и не предразполагаха към чувство за сигурност? Така че в крайна сметка не знам каква е крайната ми оценка за мероприятието.
Тази статия е част от поредицата ми, описваща мислите ми по време на “скорошната” ми почивка в Централна Америка. Начало на поредицата и описание можете да намерите тук.