Гледка на къщи със собствен пристан намиращи се между океана и хълмиста джунгла

Действието се случва на: 16.12.2017г.

След цяла година пълна невъзможност за пътуване извън страната се завръщам поне към писане за такъв тип дейност. Някой ден, някой ден ще завърша тази серия!

Както вероятно ще стане традиция в тези серии, сега ще говоря предимно за пресичане на граници и пътуване в автобуси. Търсене на автобуси, техните цени и сравнения между различните организации на тези неща в Панама и Коста Рика. Защото да, това е деня в който пътувахме към Голфито в Коста Рика 🎉. И тъй като вероятно ще повтарям тази дума много пъти, от сега нататък ще заменя “автобус” с емоджи 😅. Общо взето, целият ни ден беше отделен за това пътуване. Макар да са само около 150км, то за региона това е доста. Може би заради планините, може би защото нямаме собствена кола и времето отива в чакане на автобуси, може би по други причини. Настанете се удобно, дръпнете перденцата на седалката, защото ни очаква дълъг слънчев ден, и нека ви разкажа за качествата на моя учебник по английски…

Карта, маркираща пътя ни този ден от Бокете (Панама) до Голфито (Коста Рика)

За да не се разнасят неверни слухове как сме слабо организирани ще кажа, че всъщност имахме изключително иновативен план. Никой друг не би се сетил за такова нещо. Състоящ се в четири стъпки.

  • Стигане до Давид с 🚌
  • 🚌 до границата с Коста Рика
  • Преминаване на границата пеша (о0, за това после)
  • 🚌 до Голфито
Снимка от задната седалка на автобус над главите на пътници

Отново в съвсем различен вид автобус! Снимка - Йо

Първо, пътя до Давид. На стотина метра от централния площад в Бокете е спирката на 🚌, където рано сутринта имаше до Давид. Тук става въпрос за 🚌 с разписание, билетите се купуват на каса и всичко ми се видя много официално след последните няколко дни. Не мога да си спомня колко често имаше 🚌 до Давид, но си представям че би било често. Но пък съм си записал, че е на цена $1.75. Веднъж в него, пътя не беше много дълъг.

На автогарата в Давид, с която вече се бяхме запознали, лесно намерихме пътя до границата. Разбира се, с любезната помощ на викачите. До там струваше $2.75. Този преход вече беше по - дълъг, но също толкова изпълнен с вълнуващо седене на седалката и гледане през прозореца. Чакахме с нетърпение какво ще ни предложат автобусните търговци този път, но не би! Не получихме никаква възможност да обогатим културното, лингвистичното или материалното си състояние чрез похарчване на колони.

Виж, вече границата беше съвсем ново нещо, което до сега не бях виждал. Преминахме през Paso Canoas. Моето разбиране и опит с границите е за места със строг контрол, организация на процеса и повишено присъствие на представители на държавата. В случая нито едно от тези неща не беше на лице! За нас беше мъчително тъй като горещината се беше засилила, бяхме с всичките си раници и багаж, при това пеша. За това много ни се искаше всичко да приключи колкото се може по - бързо. Първото ни впечатление беше, че човек може да преминава както си поиска и никой няма да му обърне никакво внимание. Но това, разбира се, е грешка. Задължително е да имаш правилните печати тъй като всякакви проверки на паспорта ти след това ще ти донесат неприятности. По тази причина трябваше сами да си намерим граничните власти. Открихме ги в малка будка под голям бетонен навес в дясно по пътя посока Коста Рика. Не е очевидно и ако не го търсиш целенасочено може да се пропусне. Имаше доста пейки наоколо и изненадващо малка бройка хора чакаха реда си. За успешно изпълнение на този куест на човек му трябват няколко неща:

  • Паспорт, разбира се
  • Резервиран билет за излизане от Коста Рика. 🚌 или самолетен
  • Резервации за нощувките ти по време на престоя
Улица в пълна суматоха от коли, камиони, хора и малки търговски обекти

В търсене на автобуса ни на добре подредената граница. Снимка - Йо

Ние си бяхме резервирали Ticabus (за тях в повече подробности в следващи статии), където издават поименни билети. За тях ще разкажа на по - широко когато им дойде времето. Не си спомням как, но всеки от нас си беше принтирал тези резервации, заедно с имейлите за потвърждение от хостелите. Изсипахме всичкото това на граничните власти след като ни попитаха изрично и започнаха да ги четат много прилежно. Все едно ще има изпит на съдържанието им в сряда. До колкото разбирам, не винаги питат за тези неща. Но такива вагабонти като нас ни провериха под лупа. Но в крайна сметка успяхме да се сдобием с печати за вход в Коста Рика!

Следващата и последна точки от абсолютно нестандартния ни план беше да си намерим автобус за Голфито. Сравнително изненадващо ни се стори, че автобусите потеглят от ничията земя между Панама и Коста Рика. Но за да си вземеш печата трябва да преминеш границата и да влезеш в Коста Рика. Това което направихме че веднага след като ни напечатаха документите се врътнахме на 180 градуса и се върнахме назад за да си търсим автобуса 😂 Яко странно! До Голфито струваше 1200¢ (колона), което е около $2.30. Като за първи костарикански автобус беше по-зле от панамските. И основна разлика се оказа, че се плаща на влизане, а не на излизане.

Както и да е, дотътрихме се много бавно до градчето. Полузаспали, уморени от жегата, аз и с леко главоболие. Пак от жегата предполагам. Градчето се оказа издължено по крайбрежието, имаше само една главна улица и беше на няколко “островчета” от сгради, разделени от почти празни пространства. Имаше малко летище и пристанище.

Веранда с покри и гледка към зелен двор и океана на залязващо слънце

Почувствах красотата на хостела като награда за целия ден пътуване. Снимка - Йо

Хостелът ни беше в началото на градчето, но ние го изпуснахме подминахме мислейки че тази част е само далечно предградие. Осъзнахме грешката си чак в края на линията на автобуса. Което беше на 5км. разстояние. С чантите. Поради което избрахме да си вземем такси. Общо 5$, което беше почти толкова колкото автобуса от границата! Оказа се, че таксиметъра не знае адреса. Човек би казал, че ще е лесно в град с една улица и три разклонения. Но не би! След като проведе разговор с централата (при това дългичък и с доста обяснения) май разбра и хвана единственото отклонение в околността и ни закара.

Хостела се оказа супер красив, просторен и добре направен. Представлява голяма къща, със собствен пристан, няколко огромни тераси, гледащи към океана. Имаше купища от различни начини да стигнеш от едно място до друго. Доста объркващо. Веднъж там заспах и бях неприемащ и непредаващ за час-два.

Вечерта се разходихме до центъра, срещнахме се с Ели и Яна, които работиха доброволно тук с някаква “work-away” схема. Както и Марто, който беше дошъл ден-два по-рано. Взехме си по бира от “Mega Super” маркета и нарушихме местните обичаи. Явно почти всички хора наоколо са Адвентисти на седмия ден и почти никой не пие. Религиозният фанатизъм явно е добре застъпен в централна Америка.

Съжалявам за скучния разказа за този ден, но от него помня предимно умора и пътуване с автобус! За награда ще добавя купчина красиви снимки от първия ни следобед в Голфито, направени от Йо с много умение докато аз съм спал непробудно.

Това е част от поредицата ми, описваща мислите ми по време на скорошната ми почивка в Централна Америка. Начало на поредицата и описание можете да намерите тук.

Следващият ден ->