Ден 8: Фернандо и семейството му

Действието се случва на: 17.12.2017г.

За този ден искахме да се разходим по една пътека из джунглата, водеща до Playa Cacao. Това е плаж от другата страна на залива на Голфито. Поне името силно подсказва, че би трябвало да е плаж. Втората точка от дневния ни план беше да намерим и да се видим с Ели и Яна. Те бяха и основната причина да стигнем до Голфито. Озовали се там бяха по програма за доброволна работа в чужбина и техен домакин и работодател беше Фернандо.

Но първо развлечение преди работата. 😂 За да стигнем до пътеката използвахме местния градски транспорт - малък автобус. Какво очаквахте да е? На този етап беше съвсем ясно, че това пътуване ще е 30% прекарано в автобуси. Интересно, че събота и неделя е по-скъпо и ни взеха около 500 колона от единият край на града до другият. От там хванахме “пътеката”, която се оказа просто път за джипове и пикапи през гората. Трябва да призная, че по някаква причина очаквах горска пътека за хора движещи в нишка по един. Поне така разбрах гидовете, които четохме.

От всяка друга гледна точка, обаче, пътеката не разочарова. Общо вървяхме 5-6км. в красив и сенчест район, пълен с непознати растения във всякакви неочаквани цветове. Признавам, почти цялата гама от тези цветове всъщност би могла да се опише с една дума - “зелено”. Но все пак след известно време човек започва да различава много видове зелено. Жалко, че нямаме повече думи да опишем различните нюанси. Силно впечатление ми направи цветовете на нещо, които бяха паднали и разпръснати по земята тук и там на петна с големината на малка стая. Цветовете бяха лилави (съжалявам, зелено!) и представляваха много тънки реснички, които правеха нещо като лилав килим.

Следваща нотка вълнение внесе и фауната на региона. След около 2-3 км. група маймуни ни пресече пътя по короната на дърветата над нас. Двете групи (ние тримата и маймуните) успешно се разминахме без инциденти. За разлика от всички следващи срещи между двата вида.

Пътеката свърши на “плажа”, който местните използват за пикник. На практика нямаше никакъв реален плаж или пясък. Или поне ние не успяхме да го намерим след известно лутане. До колкото мога да си спомня, пътеката водеше до точно едно нещо, а именно единственото барче в региона на име “Седемте морета”. Заради горещината се стоварихме в него за презареждане. След няколко часа бира и обяд на “плажа” за сметка от $60, хората от заведението бяха така добри да ни закарат обратно до Голфито с лодката си. ♥ Докато пиша тези редове се усещам колко много това прилича на дизайн на ниво или куест в компютърна игра, където веднъж като си стигнал до целта се открива удобен и многократно по - бърз начин да се върнеш. Което показва, че дизайнерите на такива нива черпят вдъхновение от реалния живот с пълни шепи!

Веднъж обратно в Голфито вече беше време да се заемем с истинската си задача за деня. Взехме шесторка бири, няколко сладкиша и се насочихме да търсим Ели и Яна. Отново с автобуса, естествено. Търсехме къщата на Фернандо и имахме само снимка от екран на телефон на карта. Изхождайки от тази така добра подготовка е напълно естествено, че не слязохме на правилното място и трябваше да се полутаме. Ориентир ни беше сервиз за автобуси за който слуховете (така де… спомените ми) говорят че принадлежеше на брата на Фернандо.

Неудобно ми е да описвам личния живот на семейството, за това ще бъда кратък. Веднъж там, получихме тур на околностите, възможност да видим страхотната гледка и се запознахме със семейството на Фернандо, още work-away доброволци и всичките животни. В този ред това бяха съпругата на Фернандо - Инет, дъщеря му Бренда, германско семейство с две деца, доброволка от Испания, чието име не запомних, и два чифта кучета и котки. Къщата им беше съвсем в джунглата, която започва на 15-20 метра от крайбрежния основен път и се изкачваше стръмно нагоре в планината. Основно задължение на Ели и Яна като работещи в чужбина беше да се грижат за зеленчукова градина. Пътеките до “градината” бяха просто просеки по хълма до малко плато, което беше около 100 м. по-високо от нивото на къщата и пътя. Там беше най-тъжната зеленчукова градина на света. Трите корена домати и краставици бяха изцяло умрели, а останалите неща дори напълно липсваха, така че изобщо не се разбра какво са. С това не искам да кажа, че не трябва да наемате приятелите за работа в домовете си по райските кътчета на света. Но може би намеквам да не им давате да се грижат за живи неща ако искате още дълго да останат живи 😆

След тура ни включиха във вечерята от мляко с ориз. През това време имахме възможност на развалени испански и английски да се разпознаем с нашите домакини. До тогава не знаех какво точно искат да кажат местните с “Pura Vida”. Всъщност, още не знам. Но със сигурност го познах като го видях и семейството на Фернандо определено излъчваше този начин на живот.

Вечерта прекарахме в парка на града и с Ели си направихме ром с грейпфрут. Който дори не беше горчив. Явно местните по някакъв начин отглеждат сладки грейпфрути. Как е възможно това? Както и да е, за мен това беше най - големия шок за деня. Сладък грейпфрут. Какво ще измислят още? С това приключи деня ни и вече бяхме напълно готови за следващия, изпълнен с абсолютно нищо!

Това е част от поредицата ми, описваща мислите ми по време на скорошната ми почивка в Централна Америка. Начало на поредицата и описание можете да намерите тук.