Our Temporary Shelter

Тази статия идва след месеци отлагане. Изглежда времето около февруари и март е точно това, което ме подтиква да пиша за пътувания. Или просто е абсолютна случайност че отново се захванах с нея в същата част на годината, в която последно писах. Но по една или друга причина съм обратно зад клавиатурата. Надявам се спомените да не са много изветряли и бележките ми за всяка интересна тема да помогнат там където са.

Действието се случва на: 15.12.2017г.

След като предишния ни ден бе изпълнен с кал, влага, чадъри и якета, то бяхме готови за нещо по - слънчево и отпускащо. Не че разходката беше много дълга като километри или особено тежка. Просто след дни пътуване с всевъзможен транспорт решихме, че може би е време да се поглезим и мързелуваме. След като преди това сме се повозили на бусче и лодка за 2-3 часа, разбира се. 😃 За целта предишната вечер бяхме разгледали различните оферти на офисите за хм… “туристически забавления” из града. Никак не липсваха такива и мисля, че попаднахме на добъро. Спряхме се на еднодневна разходка до близък остров с плаж. Островът беше по - скоро близо до Давид, обратно по пътя по който бяхме дошли.

Даже самото запазване на разходката предишния ден беше леко интересно. Оказа се, че човека в офиса на компанията е чувал за България и българите. При това по най - неочакван начин. Стоичков? Не. Георги Марков? Не. Кисело мляко, дори? Не. Знаеше, че у нас по това време беше много популярно “копаенето” на биткойни. Явно копачите ни са станали достатъчно много, с за да са доста познати в тези среди. Което не е учудващо, като се има предвид как по това време по парковете в България виждах бележки с реклами от типа на “продавам рак за копаене на биткойни”, “давам под наем 16 видео карти за копаене”. Залепени по дърветата с габърчета на бели хартийки, явно създадени с Word 2003. Така че браво, братя копачи! Дадохте ми петнайсет минутна тема за разговор с напълно непознат човек на хиляди километри. Беше му интересно защо толкова хора у нас участват в схемата. Най - доброто, което можах да измисля е “защото всички са тарикати”. Лошото беше, че той също изобщо не разбираше как работи цялото нещо, а се интересуваше само от спекулата. Тоест беше си също кх… тарикат кх… . Е, нищо. Готов съм да почакам някой друг с който да мога да обсъдя математическата и социалната красота на начинанието. 😃

Тиган на печка с палачинка на фона на пелменинатор

Отново палачинки за всички от сърце!

Рано сутринта, на закуска, се запознахме с готина германка, която пътуваше сама. Всъщност може да се запознахме с нея и предишния ден, вече спомените ми избледняват. В дневника ми пишеше тази сутрин, така че го слагам тук! Говореше испански и от няколко месеца живеела в Ходурас, опитвайки се да развие малък бизнес. Който се състои в това да разказва, показва и развежда хората из какаовата земя. Това включвало турове, разкази и дори хората можели сами да си правят шоколадови сладки. За целта се е сдружила с хостел в малко и закътано село. Имаше много интересни разкази за това колко по - трудно е да правиш нещо такова там от колкото в Германия. Явно в джунглата и малките градчета е доста трудно да се намират дори прости неща, като боя за дърво, всякакви дребни неща за украсяване и разни начини да си изрекламираш мястото с някоя фирма. А големите неща изисквали много планиране, търсене, познанства и късмет. Та, усещате ли на къде клоня? Време е за реклама! Можете да я намерите във фейсбук като търсите за We Love Cacao или кликнете на линка. В Бокете беше на почивка в слабия сезон, когато не се появяват никакви туристи наоколо. Тя ще се окаже важен човек в днешната история, запомнете я!

Малка лодка, гледана от пясъчен бряг.

Водния ни транспорт този ден. Снимка - Йо

Веднага след закуската стигнахме до сборното място пред офиса на компанията за развлечение. Това предвижване ни струва значителното усилие да стигнем до другия край на градчето чрез пресичане на две улици, едната от които със светофар! Веднъж там, се натоварихме на 8-12 местно бусче и се запътихме в посока Давид. В групата имаше две млади двойки американци и една възрастна. Макар и явно весели хора, бързо загубиха интереса ми и от там нататък се превърнаха във фон. Мисля, че имаше огромна разлика в целите и характерите на нашата и тяхната група. Останах с впечатлението, че единственото което им е интересно е да се напият и веселят безпаметно. Но може тук да прозира предрасъдака ми към англоговорящи туристи. За нещастие съм го създал с времето чрез многобройни срещи именно с хора, които са се стремяли с всички сили да го създадат в мен. Освен канадците, те са яки 100% до сега. :D

Гид, шофьор на бусчето и готвач ни беше Ед. Много приятен местен човек, който разказа че е служил в американската армия няколко години. Не разбрах съвсем как чужденец може да служи в армията, но факт. Вероятно по тази причина говореше английски все едно му е майчин език. Беше супер духовит и поддържаше приятната атмосфера. Например разказва ни за кой и как взимал книжка за шофиране (лесно, без много изпитване), какви били най - очакваните нарушения по пътищата (разнородни и често от липса на знание на правилника), как върви пазара на недвижимо имущество в околностите (цените ми се сториха ниски, но покачващи се бързо), за времето и бурите последните седмици или какво трябва да направи човек да стигне до различните вулканични върхове в близките планини. Ако живеех в Бокете бих се радвал да го имам за приятел!

Движението по пътищата

Бързо ми направи впечатление, че движението не е много подредено. Колкото по - далеч от големите градове, толкова по - зле. Като дори не мога да открия някаква разлика между Панама, Коста Рика и Хондурас. В това отношение бяха доста хомогенни. По думите на Ед, потвърдени с мои наблюдения, много хора дори не знаят правилата за движение. Не ги игнорират съзнателно защото се мислят за големи тарикати, а просто не ги знаят. Това ми се видя много по - страшно, тъй като никога не знаеш какво и от къде ще се случи. Докато тарикатите поне са придвидимо прости и можеш да намалиш шансовете да те претрепят.

Няколко делфина подаващи се над водата

Майка и дете в синхрон. Снимка - Йо

С бусчето стигнахме до малко пристанище до Давид. Отне си доста време за да стигнем до него. Пътя от планината беше живописен с безкрайни поля от двете страни. Тук и там се срещаше по някоя привидно луксозна къща и много от тях ми се видяха на хубави цени. Естествено, включи се малко мечтаене какво ли ще е яко да се живее там, цяла къща на страхотно място, далеч от всякакви хора и въпреки това близо до голям град, на час от океана, на всичкото това по - евтина от схлупен апартамент в София! Само да си бях избрал професия в която няма никакво значение къде се намираш и ти трябва само добър интернет… о!

От пристанището ни чакаше малка лодка с мотор. За нещастие забравих името на нашия лодкар. 🙁 Изглеждаше като свестен човек. В опитните му ръце лодката започна да лакатуши между малки островчета около брега. Времето беше идеално - безоблачно и все пак не много горещо. Всичко беше зелено и пръщящо с живот, още един бонус на местата където няма истинска зима и сняг. Със сигурност за хората там всичко това никак не представлява толкова интересно място, нито пък се хвърлят да превъзнасят палмите и островчетата от стърчащи камъни, синята спокойна вода и малкото признаци за човешка намеса. Но за нас си бешес на практика рай. И за да се сложи бяло перо в шапката, по пътя не малка група делфини наобиколиха лодката ни и започнаха да си играят като се надпреварват с нея или по между си. Бързо изгубиха интерес и/или подгониха риба, все пак за тях също е ежедневие да виждат лодки в морето. Само за нас, тъпите туристи, всичко беше интересно и особено.

Изглед към малък остров

Един от островчетата, през които си прекарвахме път. Снимка - Йо

Много бързо след това стигнахме до набелязания остров. Беше много малък и имаше пясъчен плаж, почти залив. Точно каквото човек си представя от другата страна на ивицата земя като мисли за Карибите. Рай! За щастие Ед и компания бяха помислили и с нас носеха шнорхели. Не чаках особено много покани и се заврях под водата да разглеждам какво има. А имаше какво ли не! Около каманите по краищата на “залива” се намираха риби във всякакви цветове и форми, дори не ми се иска да съм биолога на който му се налага да ги класифицира и описва. Най - силно си спомням няколко костенурки, които проследих малко, до колкото ми стигаха неадекватните човешки бели дробове. Насъбрах си няколко черупки и бях напълно доволен от цялото нещо. Дори да беше спряло тук, щеше да си струва $80 на човек, които струваше.

А всъщност в допълнение получихме и як обяд, време за айляк на хамак и визита от местна срамежлива знаменитост - зелена игуана. За да не се твърди, че сме изхабили деня в мързел, всъщност времето там имаше и полезни странични ефекти. Явно Верето дълго време е била убедена, че плуването е много трудно и/или страшно и няма да може да се научи. Но за това пък събра смелост да се опита, въпреки че до този момент изпитваше доста силен страх от водата. С Йо пък трудно се отказваме от предизвикателства и се захванахме да предаваме едно невероятно полезно умение. Мисля, че не отне повече от час на Верето да започне да се отпуска във водата и дори леко да се движи докато не мисли много по въпроса. Повечето деца не успяват толкова бързо! А те са супер безстрашни или по - вероятно нямат пълното въображение на възрастен човек, който може да си представи какво може да се обърка хаха. Още два-три дни като този и Верето щеше да може да плува спокойно, вярвам. Ухууу, успех! Жоро, идвам да ти взеха хляба! 😝

Обратният път беше абсолютно същия като на идване. Минус делфини. Стигнахме до хоста супер изморени. Предимно от жега и пътуване, предполагам. За нещастие домакина на хостела, Давид, имаше да ни съобщи интересни новини на вечеря. Били намерили дървеници на нашия етаж на хостела. И предлагаше да ни преместят следващата вечер. Но не и тази, в нашите стаи нямало. След като Давид си тръгна поръсъждавахме малко и успяхме да се самозалъжем, че тъй като предишните вечери не са ни нахапали, то очевидно няма по нашите легла. Обаче аз все още не съм увладял изкуството на самозалъгването напълно и реших да приложа научния метод и да проверя тази хипотеза. Като просто огледам леглата добре, да видим какво има да каже реалния свят по въпроса.

Йо отваря врата на каравана, снимана от вътре

Пода на който спах на следващата сутрин. Дървеници-free 🎉 Снимка - Йо

Е, имаше дървеници. Много, навсякъде. Ужасни са, мразя ги. Много. Не искам да имам нищо общо с тях, дано измрат до последната! Как може да сме причината за масово изчезване на видове, а точно тези да ги търпим? Гълъбите поне не ти пият кръвта. Комарите поне те нападат смело с огромен риск за живота си и не може да не изпиташ малко уважение. Но дървениците… дървениците… изсмукват ти кръвта докато спиш и се крият по тъмните ъгълчета, тихичко се промъкват през нощта и оставят гадните си дупки по тялото ти. Като отвратителни малки вампири. В нормалните вампири от историите поне винаги има нищо изискано или поне сексуално. Тези са истински и отвратителни във всичките си навици и поведения. На всичкото отгоре превземат нови и нови територии обратно и стават все по - неуязвими към отрови.

При това положение нямах никакво намерение дори да стоя близо до това легло повече. Тук на помощ идва нашата нова позната. Тя по някаква причина имаше личния телефон на Давид и през нея се разбрахме с него да спим в караваната на хостела. Доста мъничка, не се заключваше, някои прозорци пропускаха вятър и студ, доста се люлееше от същия вятър, а аз трябваше да спя на пода. Но се пак по - добре от дървениците! Преместихме се там и преживяхме страхотна и щастлива нощ без нито една дървеница в радиус поне 20 метра. Най - лошото в цялото нещо беше, че в бързането да се измъкна от заразената стая си забравих вярната синя и лека хавлиена кърпа. От този ден нататък спрях да съм изряден стопаджия. Следващия ден бяхме планували само пътуване с автобуси и не ми липсва нито една от хилядите употреби на една хавлия.

В края на статията ще сложа няколко снимки за атмосфера. Но категорично отказвам да показвам дървеници, макар да съм си запазил някоя друга хорър снимка на леглата. Запомнете едно - много черни точици по дървото не са на добре. За останалото може да си потърсите снимки из нета.

В следващия епизод - Pura Vida!