Ден 5: Първи трек в планинска джунгла

Действието се случва на: 14.12.2017г.

Ключовата дума в тази статия ще бъде “кал”. За деня имахме план да направим разходка по някоя пътека в планините около Бокете. Разбира се, никой от нас нямаше подходящи обувки. Също така, Йо се възстановяваше от стара контузия в коляното. Поради тези причини трябваше да се придържаме към по - простите маршрути. За щастие имаше голям избор дори за хора като нас, които идея си нямат от местността и разчитат само на интернет.

За подготовка на закуска започнахме с палачинки. Интересно, за първи път видях такова нещо - готова смес за палачинки. До сега винаги бях предполагам, че палачинките са толкова лесно нещо, че никой не би му хрумнало да прави готова смес. Но съм подценил човешкия мързел 😀 Сместа беше предоставена от хостела (една от причините да го изберем, все пак сме евтини източно европейци) и за жалост беше за дебелите американски. Но тук опита ми от ‘90-ски газови печки с открит пламък беше полезен и палачинките станаха супер.

Този ден обаче времето реши да не ни кооперира. Когато след закуска тръгнахме нагоре леко ръмеше. Нищо притеснително, но достатъчно да не се вижда слънчева светлина и да трябва да сме с якета. Единственото, което знаехме е, че трябва да си хванем “бусче” до Bojo Mono и от там да си намерим пътеката. Това бяхме събрали като информация след четене из нета и разпитване на Давид, нашия домакин в хостела. Bojo Mono е някаква местност по - високо в планината и по някаква причина всички туристически пътеки започваха и свършваха там.

Помотахме се около мястото за “автобуси” и се оказа, че всъщност са мини бусчета тип маршрутка, които потеглят когато се напълнят. По пътя непрекъснато слизаха и се качваха хора. Изобщо не разбрах за какво разстояние се плаща колко. За нас беше $2 до началото на пътеките. Интересно беше как шофьора познаваше почти всички и поздравяваше много хора от тези покрай пътя.

Вече горе, все още ръмеше лек дъжд. Или беше мъгливо. Най - точно мога да го опиша като границата между дъжд и мъгла, която не ти позволява да класифицираш случващото се твърдо в нито една от категориите. И всичко това въпреки обещанията за хубаво време на синоптичните сайтове и прогнози от същата сутрин. Няма да ги разбера тези прогнози в Панама. Хубаво време при обещана гръмотевична буря и дъжд при обещано хубаво време. Знаехме, че деня преди да пристигнем е имало силна и сериозна буря. Вероятно тази, която ни пропусна в Панама, но подлъгани от всички обещания очаквахме приятен ден и дори си носих крем против изгаряне в раницата. Всъщност бяхме увити в якета и дори се наложи да използваме чадъри ха! Що за човек носи в раницата си чадър и крем против изгаряне питате? Да, същия тип който се оглежда в двете посоки и на еднопосочни улици.

Пътеките там горе бяха маркирани трекове в частни имоти и имаше входна такса за всяка по отделно. Първата ни цел беше най - лесната пътека, която въпреки това даваше възможност за средно дълга разходка. Започваше точно до мястото на което ни стовари маршрутката. Доближихме се до будката и там ни посрещна само кучешки лай и… кал, разбира се. Помотахме се малко, повикахме, помахахме, но никой не ни обърна внимание. Тъкмо обмисляхме да тръгнем нагоре без формално разрешение и от пътя се зададе някаква жена с покупки, явно живееща в къщата зад будката и кучетата я познаваха. На испано-алгийски се разбрахме, че всъщност тази пътека е затворена тъй като при бурята предишните дни са били съборени големи дървета и все още не е изчистена. Пък и времето хич не било подходящо.

Е, ние все пак сме си инати и решихме да пробваме друга. След 15-20 минути нагоре по еднолентовия асфалтов път започваха две пътеки. Едната в наше ляво, другата в наше дясно. Не си спомням по какъв критерии, но избрахме лявата. Вероятно по някое описание за това колко е трудна и интересна. Тя нямаше ясно изразен вход, само до една къща имаше табелка осведомяваща ни, че от нас се очаква да платим няколко долара. Помотахме се около това място, но отново внимание ни обърнаха само кучетата. Този път продължихме нагоре без да чакаме някой да ни каже, че не може. Пътя ни все още не беше пътека, а черен път за високо проходими коли. Представям си, че само трактори и добре екипирани 4x4-та биха могли да го използват, особено в това състояние. Не изминахме много преди да стигнем до място на пътя, което мога да характеризирам като езеро от кал. Не изглеждаше възможно да се премине пеша. След кратко обсъждахме се върнахме назад.

Споменах ли вече, че сме упорити? Твърдоглаво решихме да пробваме и следващата пътека в дясно от главния път. Нейното име дори си спомням - “Lost Waterfalls”. Добър знак беше, че междувременно се беше появила една двойка туристи. Изглеждаха не много по - добре подготвени от нас. За това пък взаимно се уверихме, че всичко е наред и тази пътека ще е супер. Никоя от двете групи не показа желание за събиране в едно и за това всяка продължи със собствено темпо. Още на няколко крачки от входа ни посрещнаха предупреждения, че това е частна собственост и за пътеката се плаща. Приканяха ни и да не разхвърляме боклуци. Все още никъде не се виждаше къде бихме могли да платим таксата, затова просто започнахме да следваме пътеката.

Първото, което направи впечатление беше малък и схлупен семеен дом в джунглата. Едно стадо кокошки се мотаеше из калния двор, а мястото създаваше впечатление на бедност. За това пък си имаха опит за елха, която беше украсена. Веднага след къщата започваше тесен въжен мост над малка река. От другата му страна имаше рязко изкачване по струпани малки камънаци. Бяхме чели, че това е най - тежката част, преди да си стигнал до същинския вход където плащаш. Хлъзгави камъни и неподходящи обувки в облачен и дъждовен ден в джунглата. Всичко, което човек може да си пожелае за добро прекарване! Не разбирам хората даващи хиляди долари за самолетни билети само за да стоят след това в удобни и чисти хотели, не много по - различни от собствения им дом. 😀

Все пак се добрахме до края на изкачването. Там се откри страхотна гледка към околните планини, както и кабината означаваща същинското началото на пътеката. Заради мъглата не виждахме много далеч, но и това което успяхме да разгледаме от местността беше красиво. Таксата от $7 ни събраха в будката на входа. Изненадващо, дадоха ни и листчета с поредни номера, които вероятно играеха ролята на касови бележки. Транзакцията, заедно с нашите имена, място на отсядане и поредни номера бяха записани в официално изглеждаща тетрадка, прилежно разграфена. Вероятно биха ги използвали ако някой се загуби или не се върне преди мръкване. Неочаквано мило беше как имаха карта на clipboard, която ни дадоха да си снимаме. Други удобства, които мястото предлагаше, бяха външна тоалетна без врата, гледаща към долината надолу.

Загубените водопада всъщност бяха три и тяхното разположение може да се види на приложената карта. Което не ги прави толкова загубени, нали? Щом ги има на карта. “Намерените водопади”, време за смяна на името, някой? 😀 От будката нататък вече пътеката беше тясна, за един човек. За щастие междувременно беше спряло да вали. Което макар и добре дошло всъщност не променяше много нещата в мократа джунгла, в която от всякъде висят растения и земята е толкова покрита с кал, че не би изсъхнала и за две седмици лятна жега. Нищо, упорито напред ние продължихме! Личеше си опит за поддръжка. На по - хлъзгавите места имаше остатъци от дъски по земята, на някои по - стръмни места имаше издълбани или заковани с дъски стъпала. Или подпори за изкачване от чували с пясък. Но скорошната буря или времето ги беше добре обрулило и вече бяха в доста лошо състояние. За това пък природата беше изключително красива. Точно каквото би очаквал човек от планината. И когато казвам “природата”, то всъщност искам да кажа “растенията”. Тъй като не срещнахме нищо повече от една-две по - големи гъсеници.

Сравнително бързо стигнахме до първия водопад. При това никой не изглеждаше да има намерение да става в кал до уши! След купчина снимки около него се захванахме отново с пътеката нагоре, към втория. Аз малко избързах и срещнах слизаща група. Най - духовития от тях се опита да направи шега за това как съм тръгнал с бял панталон из калта, но не му се получи много, тъй като беше по къси панталонки и бог знае какви неща го бяха нажулили под всичката кал до коленете му. Групата търсеше някакъв човек, който не бяхме виждали. Явно се бяха разделили с него. По - късно срещнахме и него и му казахме, че е издирвана личност. Изглежда всичко си беше наред с него, просто някак се оказал зад другите, макар те да си мислеха че е пред тях.

На втория водопад седнахме да хапнем бисквитки и пием по глътка вода. Много удобно имаше направена пейка с гледка към водопада. Също така, идеално място за снимки. Които бяха направени в неприлични количества и от всички възможни ъгли и конфигурации от участващи хора. Някъде тук реших да си направя въже от зелении намерени в гората, вдъхновен от видеото на канала Primitive Technology в YouTube. Не ми се искаше да свалям кора от клони на дървета, за това започнах да събирам най - здравите висящи хм… “лиани” които намерих. Беше ми интересно колко ще е здраво наистина.

След почивката тръгнахме на обратно, без да се опитаме да стигнем до третия водопад. Преценихме, че няма нужда да товарим коляното на Йо. Без премеждия стигнахме обратно до пътя по същия маршрут, по който бяхме дошли. Както обикновено пътя на обратно ни се видя много по - кратък. По неясни причини бусчето в тази посока беше $2.50. Сякаш пътят надолу е по-труден.

След една баня в хостела беше време за вечеря и бира за отмора. Решихме да си сготвим нещо в хостела. След бързо обикаляне на близкия супер маркет успяхме да съберем неща за миш-маш. Верето разпозна нормално бяло сирене, което е яла на други места, намерихме хляб без захар, няколко невзрачни домата, няколко абсолютно еднакви и огромни зелени чушки, няколко сладки боклучета и по кенче бира на човек. Всичко това ни излезе $21. Което е значително подобрение от предишните ни вечери, в които храната ни излизаше $50-60 общо за тримата.

Чушките бяха малко странни, тъй като дори след половин час до четиридесет минути, които ги държах в тигана на печката, не омекнаха. Останаха си твърди и за нещастие безвкусни. Но нищо, заслужена вечеря след изморителен ден и по една бира. Чудесно.

Преди лягане решихме да се помотаем на хубавия балкон с хамаци. Идеален момент и да се заема с проекта ми за въже. Успях да го оплета и накрая бях хванал добър ритъм. За нещастие се оказа изключително слабо. На външен вид изглеждаше като истинско въже, което би издържало доста. Но след доста слабо дръпване се разпадна. Не знам дали материала беше слаб или не трябваше да пробвам докато е още мокър. След тази моя загуба се завърнахме за сън в леглата ни, не осъзнавайки какво ще разберем за тях на следващия ден!

Следващият ден ->