Ship entering Miraflores locks

Действието се случва на: 12.12.2017г.

След като разглеждахме града дойде и времето за основната атракция - Панамския канал. Трябва да си призная, че очаквах просто някакъв канал, започващ от някое пристанище до града. Обградени от купища малки и големи кораби, всеки тръгнал по задачата си. На практика се оказах изцяло сгрешил.

Но да караме под ред този разказ. Първо - как се стига до там? На непознато място, винаги това е един от проблемите, които ни занимават най - много. По какъв начин да се придвижвам и колко струва? Естествено, този въпрос има лесно и скъпо решение - таксита. Но все пак ние сме евтини източно европейски туристи и не искам да си харчим парите по този начин. Поради това винаги намираме всякакви други схеми! Може да се каже, че от толкова мислене как да избегна такситата съм започнал да ставам алергичен към тях :D

Терминал на автогара

Един от терминалите на Albrook около залез слънце Снимка - Йо

Като цяло знаехме, че има начин да се стигне до там чрез градски транспорт. Преди това бяхме чели няколко гайда за стигане от града до канала. И предишната вечер също доста ровихме из нета, при това с голям успех. В крайна сметка се оказа, че за безделни зяпачи като нас има точно определено място - Miraflores Locks (карта). Което всъщност е много удобно тъй като знаеш, че няма да пречиш на никого. От друга страна е напълно ясно, че ще има и купища други туристи. Това винаги привлича всякакви свързани индустрии, които все още не съм започнал да оценявам. Не е ли странно как за мен най - желаните места като турист са тези, където няма никакви други туристи?

Автобус в автогара

Доста скромни представители на Червените Дяволи

Но този път нямахме никакъв избор. За това подготвихме раниците и въоръжени единствено със знанието, че последният автобус на обратно е около 17ч., се запътихме към спирката на метрото. Плана беше метро до Albrook и от там автобус до Miraflores locks. Взехме си от карти за градския транспорт и първата стъпка беше лесна. А дори и мога да кажа - приятна. Станциите и влакчетата на метрото бяха чисти и добре поддържани. Всичко беше автоматично и лесно. С достатъчно надписи на английски, така че да се оправим. Или пък сме разбирали достатъчно испански? По който и да е начин - озовахме се на Albrook. Това се оказа една от най - важните и големи автогари в града и вероятно - страната. Оказа се пълна противоположност на авто и ЖП гарите в Европа. Забелязал съм как тук най - често са мястото, което привлича всички съмнителни хора, стоки с неясен произход, храна за изкупуване на греховете и… Как да го кажа? Цялостно усещане за неприветливост, сивота. Но тази беше различна. Топли цветове, чистота и много подредена. Определено не беше място, на което могат да ти продадат контрабандни цигари и парфюм.

Използвахме посещението и за малко разузнаване. Интересувахме се как на следващият ден да стигнем до Давид, който е спирка преди следващата ни цел - Бокете. Обиколихме гишетата за продажби на билети, които бяха подредени по дестинации. От българските автогари съм свикнал да има гишета на автобусни компании и всяка да си има различни маршрути, които разбираш като отидеш да разгледаш. Там гишетата бяха подредени по крайните си спирки и отивайки на него вече си говориш със съответните компании. Вижда ми се по - умно! Това беше лесно - разбрахме, че на следващия ден трябва да станем рано за автобуса си.

Пътуване с публичен транспорт из Панама

Мисля, че си струва да се опише в подробности пътуването с градските автобуси, както и метрото. Най - вече цени и начини за сдобиване с документи за превоз. Автобусите се наричаха MetroBus, а метрото Metro de Panama (duh!).

Карти за путуване

Комбинираните карти за пътуване. Долната е по - силна, но изисква повече intelligence!

Транспорта в града изисква да имаш определена магнитна (или може би NFC?) карта. Автобусите и метрото работят само с такава. Точно така, и автобусите - влиза се само през една врата и трябва да използваш картата за да те пусне бариерата. Ние видяхме два вида карти за пътуване - комбинирана за метрото и автобусите, както и комбинирани за метрото, автобусите и "Terminal", за който малко по - късно. Картата Bus+Metro струваше $2 и можеше да се вземе от бутки около големите спирки на транспорта. А Bus+Metro+Terminal се продаваха от гишената в Albrook автогарата и също струваше $2 или $3. За нея ти искаха лични документи тъй като се предполага, че ще я използваш за пътуване между градовете. Зареждането на тези карти става чрез автомати, които са навсякъде около спирките.

Самите пътувания вътре в града струваха по 20-35¢. Предполагам, че разликата в цената беше заради различна популярност на линиите. Ако сте там и група от няколко човека, то няма нужда всеки да си купува карта. Съвсем нормално е всички да използват една и просто да я маркират по необходимият брой пъти на всяка бариера. Много от месните също го правеха постоянно. Така може да се спестят таксите от по $2 за издаване на картата.

Интересна беше "Terminal" частта "по - комбиниранта карта". Изглежда се използват само за да можеш да достигнеш до терминала за качване и слизане от междуградските автобуси. На Albrook автогарата всъщност трябва да си купиш истинският билет с кеш от гишетата за продажба на билети за определени градове. В уреченият час отиваш до съответната чакалня и когато дойде автобуса използваш картата си само за да преминеш бариерата и да стигнеш до автобуса. Ние не знаехме това и заредихме едната карта с $15-20 сякаш ще плащаме с нея. Сега имаме карта с пари за пътуване из Панама. Ако някой се интересува може да ми пише. Ще измислим някаква сделка :D

А последни и много по - интересни са "свободните" автобуси. До колкото разбирам не им е разрешено да возят пътници вътре в града. Но из останалата част на страната бяха предпочитания и понякога единствения транспорт. Различните гайдове ги наричат "chicken buses", заради пилетата които понякога разнасяли в тях, или "red devils" заради екстравагантната украса с която обикновено са накичени. Почти всички бяха стари американски училищни автобуси, оцветени по всякакви начини - пламъци, картини, тигрови шарки. Те не картите за градски транспорт, а в брой. Обикновено са шофьор и "викач". Могат да се вземат от спирки или други места, на които се знае че се събират хора за автобуси. Оперират доста като маршрутки. На всяко място, на което има шанс за пътници, автобуса намалява и викача започва да обявява за къде пътува автобуса. Като се качиш му казваш на къде отиваш и той ти изчислява цената, която му плащаш в брой. Поне за мен това беше най - приятният начин за пътуване и рядко имаше такса "турист". Дори да се случеше, беше минимална.

Но точно след това ударихме на камък. Намирането на автобуса до канала ни убегна. Обикаляхме цялата автогара и не намерихме очевидно място, от където да се взима автобуса за канала. След това решихме да поразпитаме на информацията, където ни насочиха към междуградските автобуси. За да се стигне до тях ти трябваше друг вид карти от нашите комбинирани за метро и автобус. По насоките на хората си взехме такива карти и ги използвахме за да стигнем до “чакалнята” за автобуса. Странното беше, че тези карти всъщност не се използваха за да си платиш самият автобус, а само за да си отвориш автоматичната преграда до мястото за чакане на автобусите. Много объркващо! На практика 10¢ само за да си отвориш някаква врата? Също, оказа се че автобуса щял да дойде след повече от час! Какъв е този градски транспорт, който идва на такива интервали!? Добър въпрос. След малко размишление стигнахме до извода, че не сме на прав път. Върнахме се на станцията и започнахме да обикаляме още по - внимателно всички околности. Като част от обиколката решихме да обядваме в мястото, приличащо на всеки етаж за храна в моловете. Точно там чрез по - внимателно интернет търсене Йо откри правилната спирка на градския транспорт. Значи са ни излъгали! Имаше си нормален градски транспорт, който може да се достъпи без допълнителни карти и сложни схеми.

Съоражения и люкове на канал

Гледка от центъра за посетители в посока Атлантическия океан.

Качвайки се в автобуса дори помогнахме на двойка други заблудени туристи, които нямаха карта за пътуване. Услужихме им с нашите. Бяхме видели, че местните го правят и наистина явно е прието. Двойката силно държеше да ни дадат $1 за помощта, така че в крайна сметка спечелих пари от това пътуване с градския транспорт.

След двадесет минути пътуване в намръчканото време и въпреки цялата дезинформация и опитите за саботаж, стигнахме до канала. Вече там, автобуса ни стовари точно пред вратите на центъра за посетители. Входа беше $15 и за цената получаваш възможност да гледаш кратък филм за историята на канала, да посетиш музея и да гледаш как някой кораб преминава през механизмите за изравняване на нивото на водата.

Четвъртият мускетар се е грижил дъното да е достатъчно чисто

Д'Артанян беше един от моделираните кораби, някога разчиствали дъното на езерото Гатун.

Филма беше информативен за мен. Най - вече защото изобщо не бях чел нищо за канала. Знаех, че свързва двата океана и че много хора са умрели докато е бил строен. Това е всичко. Всякакви детайли като години, методи, важни личности бяха новост. Дори до тогава не бях осъзнавал, че всъщност по - голямата част от “канала” е всъщност езерото Гатун. Изкопаната част на канала е начин да се стигне от единия океан до езерото и от другата страна - от езерото до другия океан.

Музеят беше дори по - добър. Хората, които ме познават, сигурно знаят че съм от типа, който прекарва супер много време в музеите и разглежда всяка подробност. Но в случая това, че беше малък и много интересен по - скоро помогна да не дотегна на момичетата с бавното си разглеждане. Най - силно впечатление ми направиха моделите на различни машини и кораби, използвани по време на строежа. Както и репликите в реални размери на корабна командна зала и стая за контрол на трафика на канала. Както се очаква, “прозорците” на “кораба” бяха екрани показващи преминаване през канала.

История на Панамския канал

Тук ще се опитам да събра на кратко историята на канала, която видях във филма, в музея и след това прочетох в пътеводителя на галактическия стопаджия.

Според филма в центъра за посетители всичко започнало с наземна пътека за пренос на стоки от единият бряг до другият, прокарана от испанците. Много успокоително кръстена "Пътя на костите". Пренасянето на товари през джунглата било опасно. Кой да предположи? Но не мога да гарантирам за достоверността на тази история. Звучи като нещата, които си измислят гидовете.

Това, за което може да се говори със сигурност е френският опит за канал от 1881–1894г. Започнат от Ferdinand de Lesseps, известен подобният му предишен проект - Суецкия канал. И включващ Gustave Eiffel, известен от... ха, наистина ли трябва да казвам от къде? Ако не знаете - от коя година четете това? Имате ли летящи коли вече? Както и да е. Тропическите болести (най - вече малария и жълта треска) и недостатъчната подготвеност водят до смъртта на хиляди хора и изоставяне на проекта.

През 1903г. правителството на САЩ има желание да продължи започнатото от французите. Първоначално се опитва да сключи сделка с Велика Колумбия, на чиято земя се намира канала. След неуспешни преговори праща армията, чрез която създава Панамски протекторат с помощта на местни бунтовници. Предвидимо, новосъздадената република сключва договора. Все пак за това е създадена, нали? И как иначе ще се предпази от централната власт във Велика Колумбия?

След това САЩ купува останалото оборудване от френските собственици и започва на ново строежа. Много по - подготвени, между 1904 и 1914г. успяват да построят канала. За целта се създава Зона на панамския канал, която е част от САЩ. Тя включва канала и околностите му.

Естествено, това положение не се харесва много на панамците. След сериозно напрежение[1], размирици[2] и застреляни цивилни панамци[3] се стига до договор за прехвърляне на канала. От 1979 до 1999г. той е управляван съвместно. Докато от 31.12.1999г. е изцяло панамски.

Всички копчета и механизми на усещане и звук бяха задоволително реалистични!

Как би изглеждало преминаването на канала ако имаш товарен кораб и можеш да си го позволиш.

Най - голямото събитие, разбира се, беше истинското преминаване на кораб през люковете на канала. В случая беше огромен товарен кораб, чието име не успявам да си спомня или намеря. За наблюдатели бяха направени площадки със пейки на всеки етаж от сградата за посетители. Освен това, имаше и програма с “диско водещ” на английски и испански. Човека беше много ентусиазиран и цялото нещо се превърна в празник - музиката, виковете, ръкомахането към моряците на борда. Ако съм разбрал правилно на ден през този люк преминавали по 5-6 кораба и едно преминаване струва $250,000. Моите, разбира се отново грешни, представи до този момент бяха, че преминаването е много по - евтино и стотици кораби го правят на ден. Нещо като местата на които се плащат пътните такси по магистралите.

Човек би си помислил, че бих могъл да се справя със светлината по - добре. Напълно съм съгласен с този човек.

Корабът е вече в първия резервоар. Отварянето и затварянето на шлюзовете беше изненадващо бързо.

След това дойде времето за връщане към хотела. Което се оказа изпълнено с повече събития от колкото бихме предпочели. Някъде към 16:30 тръгнахме към спирката на входа на центъра за посетители. Дори не изчакахме кораба да премине изцяло през люковете. Започнахме да чакаме, но автобус не идваше. Мина известно време и започнаха да се събират все повече и повече хора. Времето от разписанието мина и замина. Таксиметровите шофьори започнаха да се навъртат като лешояди усетили стадо на края на силите си. Мина още доста време и вече на стъпалата се беше събрала цяла тълпа. Някъде по това време таксиметровите шофьори започнаха да разпространяват слух, че автобуса се бил блъснал и няма друг да дойде до тук. Трябвало да ходим до следващата спирка - на главния път. Няколко човека повярваха и тръгнаха. След още малко време добре говореща английски жена разказа същото и вече всички повярвахме. За това тръгнахме натам като едно голямо объркано стадо туристи. Но само след като бяхме изминали около 200-300м автобуса се появи. Подмина съвсем демонстративно и си спря на спирката. За щастие след това дойде и при нас и ни взе.

Реших, че модел на работен влак от музея ще е по - интересен от чакащи хора.

На кой му трябват влакове при тези чудесни автобуси? Правилно си стои в музея.

Така се озовахме отново в града и започнахме да се подготвяме за пътуването си към Бокете на следващия ден. Като част от това минахме през супера, за да си вземем храна в очакване на дълъг път и малко спирки. Моята “гениална” идея беше, че ако взема огромен пакет с бисквити ще са ни много полезни. Открихме и че бирата в този супер струва по 20-30¢. Става въпрос за кенчета от по 350мл. А в заведенията ни я продаваха по $4. Значителна разлика, дори за турист-цена. Но все пак бяхме ентусиазирани - нов град, вече познавахме автогарата и вече бяхме изчерпали всичко, което ни се прави в Панама. Значи - към планините!

Следващият ден ->