Ден 11: До Гранада
Действието се случва на: 20.12.2017г.
Този ден целта ни беше да пътуваме до Гранада в Никарагуа. Това означаваше пресичане на граница и още време в автобуси. Както може би се подразбира, любимото ми занимание е седене в автобуси.
За пътуването си бяхме запазили TicaBus. По €34 на човек. В 03:45 трябваше да сме на автогарата, която удобно се намираше на не повече от 200м. от хостела ни. Там нещата бяха като на летище. Чекин на багажа, бордови карти и всичко останало. Минус, разбира се, беше изходната такса от Costa Rica от $8. Но за това хората от TicaBus нямат никаква вина. Даже браво на тях, че се грижат за това още в офисите им.
В автобуса бяхме единствените туристи. Но на пръв поглед всичко изглеждаше добре организирано. Само на жената до мен ѝ объркаха мястото и отне 2-3 минути да се разбере, че да, тя седи на единственото останало свободно място - до мен. Веднага като тръгнахме шофьора набичи централно климатика много брутално. Да отбележа, че все още беше нощ (04:30) и навън си беше леко хладно в този момент. Вероятно температурата беше паднала до 15° в автобуса. Забелязал съм го и в други топли страни - в автобусите злоупотребяват с климатиците. Навън е 30°, а вътре хората носят пуловери, шапки, ръкавици и одеяла. Никакъв смисъл няма от това! Добре, че една жена отиде да се кара с шофьора след известно време и спряха източника на сибирски студ. Една от целите ми в живота е по - често да съм като тази жена!
Рисунка на автобусната гара в Сан Хосе. Поне така твърди дневника ми. Сега нищо не ми говори.
Същевременно костариканците разказват за себе си, че живеят много природосъобразно. На мен това ми се вижда повече като самозаблуди, които хората сами си разказват. На практика всички караха огромни пикапи харчещи 20 на 100, в супер маркетите ти дават 2-3-5 торбички от найлон без дори да питат, всичко е покрито в пластмасови боклуци. И климатиците, разбира се. Хубаво, 100% електричество от възобновяеми източници. Но това е само една и малка стъпка към екологично чист начин на живот.
По време на пътуването стюарда на автобуса започна да събира пари от хората. Не говореше английски и изобщо не се разбрахме. За щастие един пътник услужливо обясни, че било за входна такса за Никарагуа. Взе ми $15, но после видях на разписката, че всъщност е $10. Ами, нежелана такса “не говоря испански”. На много места е така. Също така, по едно време събраха паспортите на хората, за да попълнят тези входни документи.
Туристическата карта, струваща $10 през 2017.
Туристическа карта
На влизане в Никарагуа се наложи да заплатим $10 за "туристическа карта". Това е различно име на туристическата виза, предполагам. Иначе е абсолютно същото нещо - купихме я на влизане в страната и беше условие да ни пуснат като туристи.
Вече е минало много време от тогава и може спомените да ми правят номера. Но мисля, че я закупихме докато чакахме автобуса си на границата. В това отношение беше много по - приятна от виза тъй като просто се редиш на едно гише, даваш парите и получаваш картата. Няма дълга обработка на документи или различни дати в които трябва да се върнеш за да си вземеш визата.
Но може би греша точно как се сдобихме с нея. Защото от друга страна чакахме на границата без да имаме паспортите в себе си. Така че може би спомените ми са за друга граница, а с тази карта сме се сдобили по друго време. Сигурно това е картата, която купихме в автобуса? Не знам! Точния механизъм ще си остане забравен за мен. Това е ефекта от протакане преди да публикувам статията тук след повече от пет години.
Целта ни за деня беше хостела ни, намиращ се в близост до този градски оазис
След много сън и пътуване се докопахме до границата. Проверката на костариканската страна представляваше куче, душещо багажното за наркотици и паспортна проверка вътре в автобуса. За целта ни върнаха паспортите на някакъв малък паркинг преди границата, а на самата нея граничар се качи в автобуса и започна да ги проверява. Веднага след това събраха паспортите пак за другите гранични власти. Там първо слязохме, взехме си багажа и с всички чанти минахме на “проверка”. Проверката се случваше на някакви бетонни маси, сложени на горещото слънце. Другите багажи ги проверяваха с ровене и разглеждане. Но нашите само ги опипаха отвън и при това само големите чанти.
След това пресякохме границата пеша с багажите и зачакахме автобуса на някакъв пек и горещ асфалт. През това време пазарихме вода и кола от местните мобилни продавачи. Успяхме да се отървем почти от всичките си колони (colones). Или може би, по - добре казано - отърваха ни безжалостно 😆 Но определено не страдахме от раздялата с огромните и тежки монети.
Автобуса дойде и никарагуанският граничар започна да ни връща паспортите на влизане в него. Явно това е проверката. Изключително се забавляваше с нашите имена. Интересното е, че хората на седалката пред мен разнасяха общо 7-8 паспорта (за двама човека) и огромни чанти. Не знам как са минали тази фаза на граничния контрол, не че намеквам да бяха лоши хора. Единият от тях беше полезният ми преводач от по-рано. Това бяха последните интересни неща преди да стигнем до Гранада.
Цурквата Parroquia de Nuestra Señora de la Merced
Града се намира на брега на огромното езеро Никарагуа или още наричано Кокиболка (Lago Cocibolca, простете българската ми фонетична транслитерация която вероятно е грешна), което според Уикипедия означава “сладко море”. Твърди се, че е един от най - старите европейски градове в континентална Америка, като дори може и да е най - стария според различни архиви. Но за това не бих искал да взимам страна, важното е че е много стар и му личи. Архитектурата му е нещо, което аз бих нарекъл “колониална” в смисъл на това, че всички книги, филми и компютърни игри развиващи се в испански колонии от новият свят описват това, което може да се види там. От централния площад доминиран от престара катедрала, през едноетажните сгради с фасади на улицата и вътрешни дворове, та така и до многоцветните и топли окраски на тези фасади. Или всички сгради са останали такива от времето на основаването му или всички нови сгради стриктно спазват старите архитектурни правила. Поне това са частите, които ние видяхме.
Задръстване от таксита!
Още с пристигането ни, разбира се, ни дебнеха таксиметрите. Макар града да е малък и да се обхожда за 40 мин. от край до край. Бих казал, че е по-малък от кв. Люлин в София. Първите ми впечатление беше, че много прилича на Тринидад в Куба, който също е стар колониален град. След това открих разликите в това, че има много повече хора, има леки коли и дори задръствания от таксита. В град от 5-10км. по дължина! Също така купища конни карети, да не забравя. Бяха доста добри в това да им събират изпражненията и на практика изобщо не се разбираше, че има много коне циркулиращи из града.
Другата разлика беше, че имаше неочаквано много туристи и “туристически услуги”. Агенции за турове, ресторанти, сувенирници, барове и т.н.
До хостела стигнахме лесно. Но точно както бяхме чели за него - беше адски горещ. Сладък, но горещ. На входа пишеше “това е нашето парче от рая”. Колко ли е горещо в ада им тогава? Сигурно затова са толкова религиозни. Иначе беше уютен, шарен и като цяло бяхме много доволни.
Вечерта седнахме на туристическата улица с всички ресторанти и барове. Нищо интересно там.
Тази статия е част от поредицата ми, описваща мислите ми по време на “скорошната” ми почивка в Централна Америка. Начало на поредицата и описание можете да намерите тук.