Ето, вече успях да завърша поредицата която ме подтикна да започна този блог. Явно не съм най - продуктивния публицист. Този малък дневник ми отне около седем години за да бъде публикуван. Наистина изненадващо. И дори веднъж през този период не съм губил желание да продължа с публикуването, нито пък “живота ми се е изпречвал” по някакъв начин. За всеки с темпото му, изглежда. Докато да попълвам дневника почти всеки ден по време пътуването беше лесно, то редактирането му в приличен вид за публикуване е било достатъчно трудно за да ме възпре да го правя често. Оригиналният ми план беше да публикувам всяка вечер за две или три седмици. Най - много месец. Кой би предположил, че писането ще ми е по - лесно от редакцията? Но какво следва сега?

Малка подсказка е, че едната от тетрадките на дневника съдържа подобни бележки от по - ранно пътуване. Мога да започна друга поредица, подобна на тази, кой знае? В тази дневника беше един от второстепенните герои за мен. При това ставаше все повече и повече важен с напредването на времето докато публикувах тази поредица. Думите на него си останаха много по - трайни от спомените. Мисля, че след като стигнахме края е подходящо да покажа и него. Ето го, в две тетрадки и в процес на попълване на последните редове. И къде? На летището, разбира се.

Дойчо попълва дневника с уморен вид на фона на някое летище по пътя

Много по - важни бяха моите спътници. Йо, Вере, вие бяхте идеалната компания по време на това пътуване. Всеки един от нас е много различен и въпреки това успяхме да запазим задружния дух и разбирателство от начало до край. Благодаря ви! Изкушавах се да публикувам и ваши изморени снимки от същите летища по време на пътя ни към България. Но с цел да не попарвам ентусиазма за други подобни пътувания ще пропусна 😁

Индекс на всички статии от поредицата.